Автор: проф. Пламен Павлов
През 1194 г. цар Асен I побеждава византийската армия в битката при Аркадиопол (Лозенград) в „Македония” – Източна Тракия
Епизодът с грузинските липарити допълва познанията ни за българо-византийските военни конфликти при първите Асеневци.
През Средновековието, независимо от географската отдалеченост и мащабното водно препятствие, каквото е Черно море, съществуват трайни връзки между българи и грузинци. Основният свързващ елемент е общата православна вяра, а своеобразен „венец” на тези взаимоотношения е прочутият манастир „Св. Богородица Петрициониса” – Бачковският манастир, основан през 1083 г. от армено-грузинския благородник Григорий Пакурян/Бакуриани. Векове наред в манастира са живели грузински монаси, а в края на 11 век там е работил Йоан Петрици (ок. 1050-1130 г.). Прякорът, с който средновековният грузински философ остава в историята, е от българското име „Петрич” – днешната Асенова крепост. Създадената в Бачково грузинска книжовна школа се нарича „Петриционска”. За духовните връзки между България и Грузия може да се говори дълго, но днес ще се спрем на друг, „по-привлекателен” епизод от нашата история, в който има грузинско участие.
През 1194 г. петима братя от рода Липарити попадат във вихъра на българо-византийската война, започнала с въстанието на Петър и Асен. „Къщата” на Липарите е „лидерът” на аристокрацията срещу кралската власт. Ролята на Липаритите достига своя апогей в средата на 11 век, а през 1047 г. техният лидер Липарит IV дори успява временно да изгони крал Баграт IV от страната... За да умиротворят семейството, грузинските царе му дават имоти, високи титли и т.н. В крайна сметка през 1093 г. крал Давид IV анексира родовото княжество. Редица представители на бунтовния „род” търсят убежище във Византия, получавайки високи титли и длъжности в армията и държавната администрация.
Напусналият ни наскоро проф. Иван Йорданов (1949-2021), водещ специалист по нумизматика и сфрагистика, публикува марка на Михаил Липарит. През 70-80-те години на XI в. той получава високата титла „проедер“, а печатът му е открит в Анхиало/Поморие. Тук накратко ще разкажем за участието на петима липарити във византийската армия век по-късно, за което научаваме в Житието на царицата на цариците Тамар.
Известната грузинска царица Тамар (1184-1213) имаше сериозни проблеми с останалите липарити на Грузия. Петима братя, „…синовете на Кехабер от гнилите корени на фамилията Липарит…”, създават интриги, които водят до политически убийства. Решителната и енергична Тамар наредила всеки от братята да бъде затворен и изолиран в отделна крепост, но тази форма на домашен арест не проработила. В крайна сметка бунтовниците бяха прогонени „... в изгнание в гръцка Македония (византийска Източна/Одринска Тракия), където впоследствие бяха изклани от кипчаците (куманите), както чухме, в битка като славни храбри...“
Изгонването на братята Липарити се отдава на първите години от управлението на Тамар – преди 1191 г., когато на власт във Византия е император Исак II Ангел (1185-1195, 1203-1204), при когото отношенията с Грузия са сериозно обтегнати. Както е известно, Тамар дава политическо убежище и по-късно активно подкрепя Алексий и Давид Мега-Комнини, внуци на бившия римски император Андроник I Комнин (1183-1185) и основатели на Трапезундската империя. Братята Липарити отиват във Византия със своите въоръжени банди, разчитайки на подкрепата на своите роднини в Константинопол – например съдията Василий Липарит, споменат през 1177 г. Предвид техния военен опит, грузинските аристократи са записани във византийската армия на фронта с възобновеното от братята Петър и Асен българско царство.
Кога и при какви конкретни обстоятелства са загинали петимата липарити? За съжаление няма точни данни, но отговорът на този въпрос съвсем не е невъзможен. Картината на българо-византийското военно противопоставяне при първите Асеневци е достатъчно богата на събития, за които любознателният читател може да научи повече от новоизлязлата книга на д-р Анелия Маркова „Второто българско царство във война и мир” (София, 2022). До 1202 г., когато се сключва примирие между император Алексий III Ангел (1195-1203) и цар Калоян (1197-1207), взаимните удари следват един след друг.
През целия период има български военни действия, включително кумански набези в „Македония” (Източна Тракия). Петимата липарити загинаха относително скоро след изгонването им от Грузия, очевидно в някаква по-голяма битка. Най-вероятно гибелта на грузинските аристократи се дължи на военните действия през пролетта на 1194 г., когато цар Асен нанася катастрофално поражение на обединените сили на византийските генерали Алексий Гид и Василий Ваци при Аркадиопол (Люлебург). В решителната битка войниците на „доместика на Изтока” (главнокомандващия войските от Мала Азия) Алексий Пътеводител се прекланят пред българската атака, тръгвайки на безпорядъчно бягство. Войските под командването на Василий Ваци, „домашен на Запада” (Балканите) са почти напълно унищожени от българи и кумани.
Тежкото поражение се възприема от Исак II Ангел като истинско военно бедствие... Поради тази причина императорът търси съюзник в тила на българите и планира общ военен удар заедно с тъста си, унгарския крал Бела III. За щастие този амбициозен и опасен план е осуетен от преврата на Алексий III Ангел срещу Исак Ангел през 1195 г.
Участието на братята Липарити във войната между роми и българи може да се свърже именно със „западните“ войски, водени от Василий Ваци. Оловен печат на този виден римски аристократ е намерен в Кърджалийско и препубликуван от проф. Иван Йорданов. Върху него е изписана високата титла “севаст”. От сведения за близки по време събития научаваме, че в състава на балканските войски на империята има отряди на алани (предците на днешните осетинци), поставени под командването на римския военачалник Теодор Врана. Военната организация и тактика на грузинците е почти или напълно идентична с тази на техните северни съседи, аланите, самите те са неизменен наемен или съюзен елемент в грузинската армия. В традиционните грузинско-алански отношения това не е изненадващо – самата кралица Тамар е аланка по майка, а вторият ѝ съпруг Дейвид Сослан е алански принц. Аланските наемници идват във Византия, изглежда, главно през Грузия. Всичко това ни дава основание да предположим, че грузинският военен отряд вероятно е бил попълнен и от алани на византийска служба. Както вече отбелязахме в „Труд” (17 г.), в армията на Асеневци е имало и съюзници алани – те обаче са дошли на българска служба не от държавата Алания (дн. Северна и Южна Осетия) в Кавказ, а от аланските "анклави" в "куманската степ" (днешна Украйна).
Активните връзки на Грузия с куманската „степна империя” вероятно са повлияли на неизвестния автор да наблегне именно на „кипчаците” (куманите). Напълно възможно е грузинските велможи да са загинали в битка именно с куманите, а не със самите българи. В традиционната военна тактика на епохата леката кавалерия (съответно кумани, грузинци и алани) често играе самостоятелна роля в хода на големи битки. Такъв е случаят например с известната битка при Адриен (14 април 1204 г.), в която цар Калоян с помощта на куманите разбива латинските рицари. В крайна сметка епизодът с братята Липарити допълва по подходящ начин познанията ни за характера и особеностите на българо-византийските сблъсъци по времето на първите Асеневци.
И няколко думи за мястото на битката – „Македония“, както е наричана Източна Тракия през Средновековието. Грузинският автор е знаел това, защото по времето, когато е живял, земите на днешната историко-географска област Македония са се наричали … България поради националността на жителите си!
Снимка: Средновековната грузинска крепост Хертвиси от времето на царица Тамар
Източник: trud.bg
