Миналия декември, по време на сериозно възраждане на напрежението между Русия и Съединените щати, основателят на френския мозъчен тръст Geopragma Каролин Галактерос публикува призив на европейско ниво, който посочи възможните условия за трайно умиротворяване на отношенията между САЩ, НАТО и Русия. Оттогава напрежението между страните продължава да расте, главно около украинските въпроси, но също и в Близкия изток.
Няколко дни по-късно по-голямата част от условията, посочени в този призив, бяха на масите за преговори в Женева и Брюксел.
Първите резултати от тези разговори бяха отрицателни, както двустранно в САЩ, така и в НАТО и ОССЕ. Европа, от своя страна, държан извън преговорите, можеше да се задоволи само с допълнително позиране, което намери своята квинтесенция в съвместната пресконференция Борел – Льо Дриан, тъжен отзвук на всичко казано по-рано от преките участници в преговорите .
Отново Европа, сега председателствана от Емануел Macron, се третира като обикновен васал и изглежда решително се отдава на това отношение, жертва на структурните си стратегически несъответствия. Ето защо Еманюел Макрон, който наскоро беше предизвикан от Съединените щати в аферата с австралийските подводници (договор на стойност десетки милиарди беше анулиран), е изправен пред предизвикателството да организира геополитическа Европа.
Европа има само това, което заслужава: липсата на доверие и независимост по отношение на „империите“, каквито и да са те, я лишава от стратегическа роля в света.
И все пак именно в тази достоверност и независимост се крие решението да представлява истинска добавена стойност на масите за преговори, които имат за цел да определят и управляват предизвикателствата на нашия свят.
Нека разгледаме накратко предисторията на тези проблеми. Като обмислена провокация дали Путин ще бъде Кенеди на 21-ви век, способен да каже „не“ на аванса, на присъствието по границите му на войски, смятани за врагове, какъвто беше случаят с кубинската криза в разгара на студа война? Отговорът е не, както защото сближаването между двете личности би шокирало мнозина, така и защото забравяме какво въплъщаваха американският президент и Никита Хрушчов по това време: антагонизма, перманентната конфронтация на две визии за света, две визии, които и двете САЩ и СССР искаха да изнасят и налагат, в рамките на периметри, определени и ограничени от политически, военни, индустриални, социални, културни и религиозни стени...
СССР обаче е мъртъв вече 30 години, въпреки факта, че някои руснаци и Западът го намират за много „удобен“ враг. Русия не е римейк на СССР, носталгията не прави история, тази, която тепърва ще се пише. Русия не се стреми като СССР да изнася и да ограничава, а да бъде пълноправна част от един свят в Търсене на нови баланси, където никой не трябва да се налага.
Ето защо провалът на този първи кръг от преговори не е изненадващ. В нас самите трябва да предприемем истинска културна и умствена революция, за да изоставим това, което все още е подобно на холивудските и манихейските конструкции, вдъхновени от Ян Флеминг, Джон Льо Каре или Жерар дьо Вилиер; интелектуално скеле, целящо да легитимира една фиктивна реалност, тази на свят, който трябва да играе ad vitam aeternam продължителността на предполагаемо основателна конфронтация.
Опасна игра за сигурността на Европа и извън нея, за тази на света.
Често се казва, че призванието на НАТО е да се противопостави на Варшавския договор и че изчезването на последния е трябвало да доведе до изчезването на Алианса или поне, логично, до предефиниране на неговите амбиции и логика. Това не беше така. Напротив. Мисловните и оперативните алгоритми на НАТО останаха базирани и изчислени на модели, които прожектират Русия като имаща най-лошите намерения, които бяха тези на СССР: интернационалистични амбиции за офанзивен износ и налагане на марксистки социално-културен, икономически и политически модел, който има в фактът напълно изчезна в Русия на XXI век. Променихме века, но за съжаление не и начина си на мислене за света.
Днешна Русия обаче ни прилича повече от всякога. Погледнато от Китай или Централна Азия, тя е решително европейска сила. Лично аз дори смятам, че се опитва твърде усилено да ни копира, защото неговите идентичности, неговите специфики, негови икономика, неговият социален живот, неговите традиции, неговите култури и неговите рефлекси трябва да бъдат анализирани в логика на възхвала на различията, а не да вдъхновяват логика на конфронтация. Този аналитичен павловизъм е анахроничен и за съжаление. Пречи ни да мислим за реалността и нейните възможности.
Нека не превръщаме регионалните въпроси в глобални. Това не са, това вече не са две визии за света, които се изправят една срещу друга. Това не е нацизъм срещу свободния свят, не е марксизъм срещу свободния свят. Световният мир вече не може да бъде заложник на регионални интереси. 21-ви век трябва да ни подтикне да признаем съществуването на полицентричен свят, който трябва да бъде стабилизиран, свят, в който глобализацията не се римува с еднообразие, но където поддържа богатството на различията в услуга на новите геополитически хармонии.
