Културата е насочена към интелигентността... но последният не е задължително да я слуша. Въпреки това, да се направи без рефлективно мислене е лукс, който обикновено се плаща скъпо, защото наистина е грешка, която превръща индивида в автомат. Погледнато от този ъгъл, картезианското cogito „Мисля, следователно съм“, толкова критикувано в модерността, все още е валидно. Наистина, без да забравям, че от психоаналитична гледна точка мога да бъда само там, където моето „аз“ не мисли (в симптом, сън, пропуснато действие...), от друга гледна точка, по-психоанимистка, където не мисля мисля, че съм мислен. Неизбежно. Мислен съм от този „велик друг Велик“, който е системата с нейните все по-инвазивни медии, които ме потапят в постоянна водна баня с „информация“, подобна на колективната хипноза.
Илюзията за алтернатива, чийто политически дискурс е парадигма, го показва перфектно: дясно или ляво, за или против, да или не... Истински личен избор остава труден. Същият този дискурс обаче привлича публиката и има предимство във всеки медийно-политически форум. Накратко, онези, които вярват, че са свободни, докато се отказват от размисъл или се интересуват само от (очевидно) по-конкретните въпроси, забравят, че материализмът също е идеология и със сигурност са сведени до един вид неврон на системата. Нужно е само мигване с око, за да преминете от мислител към мисъл.
Инкултура и арогантност, здравей щети
Но каква е връзката между замислеността и необразоваността? Ако разбираме последното като синонимно невежество, няма проблем, защото всички сме повече или по-малко (огромно) невежи. Да знаем, че сме невежи, според предписанията на заученото невежество на Никола дьо Кюс, означава да си дадем възможност да се учим, да се самоусъвършенстваме, да напредваме. Това, парадоксално, е основата на цялата мъдрост. Това, което разваля нещата, е тази изключително нестабилна и опасна смесица от невежество и арогантност, като глупостта е плъзгането от невежеството към презумпцията за знание. Непредубедеността винаги е това, което спасява от задънена улица и предпазната мярка, която предотвратява тази бомба от глупост, която твърде често е човешкото същество, да нанесе щети. Ето една малка илюстрация. Нека си представим случая с начинаещ майстор, който не знае как да използва чук и който от години забива пирони с клещи. Сега си представете, че приятел му казва за съществуването на чука. Това, разбира се, е опростена ситуация, но в действителност е доста често срещана.
Има голяма вероятност нашият майстор, жертва на известен мизонизъм, да устои на смяната на инструменти, защото дори понякога да удря пръстите си и да огъва нокти, той смята знанията си за задоволителни. Неговото мото може да бъде:
„Знам, значи съм“!
Транспонирани на интелектуално ниво, клещите и чуковете метафорично се отнасят до инструменти на мисълта, до парадигми и колкото повече знаем за тези инструменти, толкова по-подходящи и дори убедителни могат да бъдат нашите интерпретации за човека и света.
Например, психоаналитичните концепции за несъзнаваното, архетипа, сублимацията и импулса несъмнено са сериозна загуба за всеки интелектуалец, психоаналитик или не.
С други думи, рефлективното мислене и всички възможни видове интелигентност (американският психолог Х. Гарднър брои до седем) са сложни психични функции, специфични за всеки, но лишени от култура, те не са непременно реализирани.
Напротив, обогатени с цял набор от идеи, представи, концепции, теории и т.н., те са в състояние да изразят личността на всеки индивид по най-добрия възможен начин и да улеснят нейната реализация. Ако има наистина автентична мисъл, лична за всеки човек, „диференцирана“ да използвам юнгиански термин, то до голяма степен се дължи на възможностите, представени от богатството на ключове за четене, принадлежащи към нашето културно наследство. Религиозните фанатици, например, вярват във възможността за единичен, буквален, нехерменевтичен прочит на свещените текстове, което по никакъв начин не насърчава развитието на тяхната интелигентност. Напротив, тези, които практикуват изкуството на интерпретацията, като кабалистите, виждат, че интелектуалните им способности се увеличават.
Макар че допринася за интелигентността, културата не предотвратява глупостта
Разбира се, феновете на медитацията могат да възразят, че човекът като цяло е твърде умствен и че мисленето често усложнява съществуването повече, отколкото го улеснява. Вярно. Мисленето има обсесивна страна, която винаги е добре да се намали. Психоаналитикът, от своя страна, може да види в това, което се вписва под обозначението „култура“, продуктът на „аз“, постоянно отчужден в своите дискурси. Също така вярно. Интелектуалците си разказват толкова истории, колкото и децата, дори ако дискурсът им е по-ерудиран и изглежда по-сериозен.
Но проблемът не е в противопоставянето между мислене и немислене или между мислене и действие. От значение е богатството, тоест качеството на мисленето. Дори и най-екстровертният, да не кажем повърхностен, човек може да намери в културата материалите и инструментите, необходими за изостряне на мисленето му и за формиране на диференцирана мисъл, която не е просто повторение на това, което той или тя е чул или научил от сърце. Без непременно да се придържате към някаква система или теория.
Големите философи, особено французите преди революцията, са били по-скоро свободомислещи, отколкото теоретици. Така че се връщаме към темата на този бунтовник(и), тъй като именно степента на култура (или липсата на такава) в много ситуации всъщност може да направи разликата.
Можем ли да кажем, че глупостта е обратно пропорционална на степента на култура? Абсолютно не. Хората са интелигентни, независимо от тяхното ниво на култура, само те са ограничени от нея. Те показват, както ние казваме, интелигентност на живота, релационно и социално ноу-хау, здраво любопитство. Което може би е основното. И нека не забравяме, че цялата култура на света, без добро образование, не пречи на „малкия всемогъщ тиранин” отново и отново да извади хубавата си глава.
