Въпросът за иконопочитанието изглежда е чисто практичен, като се има предвид, че иконописът е църковно-приложно изкуство. Но в Православната църква той получи изключително задълбочена, наистина богословска постановка. Каква е дълбоката връзка между Православието и иконопоклонението? Където дълбочината на общуването с Бога може да се осъществи без икони, по думите на Спасителя: „Идва времето, когато ще се поклоните на Отца нито на тази планина, нито в Йерусалим” (Йоан 4:21). Но иконата изобразява живот в бъдещия век, живот в Святия Дух, живот в Христос, живот с Небесния Отец. Затова Църквата почита нейната икона.
Иконоборството (борбата срещу свещените образи) повдигна дългогодишен въпрос: отричането на иконите е съществувало дълго време, но новата исаврска, императорска династия във Византия го превърна в знаме на своя културен и политически дневен ред.
И в първия катакомбен период на гонения се появява скритата християнска символика. И скулптурно, и живописно изобразени четириъгълният кръст (понякога като буквата Х), гълъб, риба, кораб – всичко разбираемо за християнските символи, дори и тези, заимствани от митологията, като Орфей с неговата лира или крилати гении, които впоследствие стават типични образи на ангели . Четвъртият век, векът на свободата, внася в християнските храмове вече като общоприети орнаменти по стените цели библейски картини и илюстрации на новите християнски герои, мъченици и подвижници. От относително отвлечената символика в иконографията през IV век, ние решително преминаваме към конкретни илюстрации на библейски и евангелски дела и изобразяване на лица от църковната история. Свети Йоан Златоуст ни информира за разпространението на изображенията – портрети на св. Мелетий Антиохийски. Блаж. Теодорит ни разказва за продадените в Рим портрети на Симеон Поклонник. Григорий Нисийски е развълнуван до сълзи от картината на жертвата на Исак.
Евсевий Кесарийски реагира отрицателно на желанието на сестрата на император Констанций да има икона на Христос. Божествената природа е немислима, «но ние сме научени, че Неговата плът също е разтворена в славата на Божеството и смъртното е погълнато от живота… И така, кой би могъл да изобрази чрез мъртви и бездушни цветове и сенки сияещите и сияещи блестящи лъчи на светлината на Неговата слава и достойнство? »
На Запад, в Испания, на Съвета на Елвира (сега град Гренада) (ок. 300 г.) е приет декрет срещу стенописите в църквите. Правило 36: „Placuit picturas in ecclesiis es de non debere, ne quod colitur aut adoratur, in parietibus depingatur.“ Този указ е пряка борба срещу фалшивото иконоборство, т.е. с езическите крайности в християнските среди, от които са уплашени отците на събора. Следователно от самото начало се води чисто вътрешна и църковно-дисциплинарна борба срещу иконоборството.
Монофизитството, със своята спиритуалистична тенденция да омаловажава човешката природа в Христос, първоначално е иконоборческо течение. Още при управлението на Зенон в кр. През 5 век монофизитският сирийски епископ на Йераполис (Мабуга) Филоксен (Ксеная) иска да премахне иконите в своята епархия. Север от Антиохия също отрече иконите на Исус Христос, ангелите и образите на Светия Дух под формата на гълъб.
На запад, в Марсилия, епископ Серен през 598 г. сваля от стените на църквите и изхвърля иконите, които според неговите наблюдения са били суеверно почитани от неговото паство. Папа Григорий Велики пише на Серен, като го възхвалява за неговото усърдие, inconsideratum zelum, но го осъжда за унищожаването на икони, които служат на обикновените хора вместо на книги. Папата поиска от Серен да възстанови иконите и да обясни на паството както действието си, така и истинския начин и значение на почитането на иконите.
Възникналият от 7-ми век ислям с неговата враждебност към всякакви изображения (живописни и скулптурни) на човешки и свръхчовешки лица (безличните картини на света и животните не са отречени) съживи съмненията относно легитимността на иконите; не навсякъде, а в съседните на арабите области: Мала Азия, Армения. Там, в центъра на Мала Азия, живеели древните антицърковни ереси: монтанизъм, маркионизъм, павликянство – антикултурни и антииконични в духа на своето учение. За които ислямът беше по-разбираем и изглеждаше като по-съвършено, „по-духовно” християнство. В такава атмосфера императорите, отблъсквайки вековното нападение на фанатичния ислям, не можеха да не се изкушат да премахнат ненужната пречка за мирно съседство с религията на Мохамед. Ненапразно защитниците на иконите наричат императорите-иконоборци „σαρακηνοφρονοι – сарацински мъдреци“. (А. В. Карташев, Вселенски събори / VII Вселенски събор 787 г. /, https://www.sedmitza.ru/lib/text/435371/).
Иконоборческите императори се борят с извратен ентусиазъм с манастири и монаси не по-малко, отколкото с иконите, проповядвайки секуларизация не само на манастирските имения, но и на обществения живот във всички сфери на културата и литературата. Вдъхновени от светските държавни интереси, императорите са привлечени от новия „светски“ дух на времето.
Иконографският канон е набор от правила и норми, които уреждат писането на икони. Той съдържа основно понятие за образ и символ и фиксира онези черти на иконографския образ, които отделят божествения, горния свят от земния (долния) свят.
Иконографският канон е реализиран в т. нар. ерминия (от гръцки пояснение, напътствие, описание) или в руски вариант-оригинали. Те се състоят от няколко части:
лицеви оригинали – това са рисунки (очертания), в които е фиксирана основната композиция на иконата, със съответните цветови характеристики; тълкувателни оригинали – дават словесно описание на иконографските типове и как са рисувани различните светци.
Тъй като православието става официална религия, византийските свещеници и богослови постепенно установяват правила за почитане на иконите, които обясняват подробно как да се третират с тях, какво може и какво не трябва да се изобразява.
За прототип на иконографския оригинал могат да се считат постановленията на Седмия вселенски събор срещу иконоборците. Иконоборците се противопоставят на почитането на иконите. Те смятали свещените изображения за идоли, а поклонението им – за идолопоклонство, разчитайки на старозаветните заповеди и на факта, че божествената природа е немислима. Възможността за подобно тълкуване възниква, тъй като не е имало единно правило за третиране на иконите, а в масите те са били заобиколени от суеверно поклонение. Например добавяли част от боята към иконата във виното за причастие и други. Това поражда необходимостта от цялостно учение на Църквата за иконата.
Светите отци на Седмия вселенски събор събраха църковния опит от първите времена и формулираха догмата за иконопочитанието за всички времена и народи, изповядващи православната вяра. наравно с Него. Догмата за иконопочитанието подчертава, че почитането и почитането на иконата не се отнася до материала, не до дървото и боята, а до изобразения върху него, поради което няма характер на идолопоклонство.
Беше обяснено, че почитането на икони е възможно поради въплъщението на Исус Христос в човешки образ. Доколкото Самият Той се е явил на човечеството, Неговото изображение също е възможно.
Важно свидетелство е неръкотворният образ на Спасителя – отпечатъкът на лицето Му върху кърпата (покривката), така че първият иконописец става самият Иисус Христос.
Светите отци подчертават значението на образа като възприятие и влияние върху човека. Освен това за неграмотните хора иконите служеха като Евангелие. Свещениците бяха натоварени да обяснят на паството истинския начин на поклонение на иконите.
В постановленията се казва още, че в бъдеще, за да се предотврати неправилното възприемане на иконите, светите отци на Църквата ще съставят композицията на иконите, а художниците ще изпълняват техническата част. В този смисъл ролята на светите отци впоследствие е изиграна от емблематичния оригинал или ерминия.
По-добре бели стени, отколкото грозни стенописи. Каква трябва да бъде иконата, за да разкрие Бога на човека през 21 век? – Това, което Евангелието съобщава чрез думи, иконата трябва да изразява чрез образ!
Иконата по своята същност е призвана да представлява вечното, поради което е толкова стабилна и неизменна. Не е необходимо да отразява това, което принадлежи на сегашната мода, например в архитектурата, в дрехите, в грима – всичко, което апостолът нарича „преходен образ на тази епоха” (1 Кор 7:31). В идеалния смисъл иконата е призвана да отразява срещата и единството на човека и Бога. В цялата си пълнота това обединение ще ни се покаже само в живота на следващата епоха и днес и сега виждаме „като през замъглено стъкло да гадаем” (1 Кор. 13:12), но все пак гледаме във вечността. Следователно езикът на иконите трябва да отразява този съюз на временното и вечното, единението на човека и Вечния Бог. Поради това толкова много функции в иконата остават непроменени. Можем обаче да говорим много за вариабилността на стиловете в иконописта в различните епохи и страни. Стилът на епохата характеризира лицето на едно или друго време и естествено се променя, когато характеристиките на времето се променят. Не е нужно да търсим стила на нашето време по пътя на някакви специални произведения, той идва органично, естествено е необходимо. Основното търсене трябва да бъде намирането на образа на човека, обединен с Бога.
Задачата на съвременното църковно изкуство е да усети отново баланса, който бащите на древните събори мъдро установиха. От една страна, да не изпадаме в натурализъм, илюзорност, сантименталност, когато емоционалността доминира, побеждава. Но дори и да не попада в сух знак, изграден върху факта, че определени хора са се споразумели за определено значение на този или онзи образ. Например разбирането, че червен кръст в червен кръг означава забрана за паркиране, има смисъл само когато човек е проучил пътните знаци. Има общоприети „знаци на визуална комуникация” – пътни, правописни, но има и знаци, които за непосветените са неразбираеми... Иконата не е такава, далеч не е езотерична, тя е Откровение.
Излишъкът във външното е знак за дефект/бедност на духа. Лаконизмът винаги е по-висок, по-благороден и по-съвършен. Чрез аскетизма и лаконизма могат да се постигнат по-големи резултати за човешката душа. Днес често ни липсва истински аскетизъм и истински лаконизъм. Понякога излизаме отвъд девет земи в десетата, забравяйки, че Божията майка винаги вижда и чува навсякъде. Всяка икона е чудотворна по свой начин. Нашата вяра ни учи, че и Господ, и Богородица, и всеки наш светец, чуват нашето обръщение към тях. Ако сме искрени и се обърнем към тях с чисто сърце, винаги получаваме отговор. Понякога е неочакван, понякога ни е трудно да го приемем, но този отговор се дава не само в Йерусалим, не само в Рилския манастир.
Православието може да възтържествува не когато анатемосва онези, които съгрешават, тези, които не познават Христос, а когато ние самите, включително чрез Великия канон на преподобния Андрей Критски, си спомняме за бездната, която ни отделя от Бога. И като си спомняме това, започваме с Божията помощ да преодоляваме тази бездна, „възстановявайки” образа на Бог в себе си. Тук трябва да се запитаме не стиловете, а образът на Бог, който трябва да се отразява във всеки един от нас. И ако този процес протича в дълбините на човешкото сърце, то по един или друг начин той се отразява: от иконописците – на дъските, от майките и бащите – във възпитанието на децата си, от всеки – в работата си; ако започне да се проявява в трансформацията на всеки отделен човек, общество – тогава само Православието тържествува.
