Интервю: Как посрещнах бежанците – „Училищата трябва да са на първа линия на пълната интеграция“ – Интервю с учител от средно училище в Лисабон, който даде убежище на семейство от седем украински бежанци. Колко лесно (или трудно) е да посрещнете семейство бежанци? Какво можем да направим, за да помогнем на украинските бежанци? Това интервю добавя перспектива за отношението на европейците към кризата в Украйна и последвалата бежанска криза.
Възможно ли е да опишете действието си (убежището на седем украински бежанци)?
Приятел на приятел на приятел знаеше, че имам празна къща и съм готов да приема бежанци, идващи от Украйна. Тя се свърза с мен, изпрати ми телефонния номер на Катерина. Обадих й се и няколко дни по-късно й показах къщата и направих планове за почистване, нови мебели, интернет връзка и така нататък...
Как им дадохте подслон? Сътрудничихте ли с някакви институции?
Не се свързах с никоя институция (въпреки че вече знаех за платформата We Help Ukraine и обмислях да се регистрирам като желаещ да окаже помощ). Сега търся правилния начин да регистрирам помощта, която давам само за целите на сигурността (тъй като смятам, че е важно да знам къде са настанени бежанците, кой отговаря, каква помощ се предоставя и т.н. ).
Какъв беше произходът на вашето действие?
Произходът на действието е разнообразен: имах безплатна къща; приятел (на приятел на приятел) познаваше семейство, което току-що пристигна от Украйна и се нуждаеше от място за престой; Считам за морално задължение да помогна, ако има възможност да го направи без съответни разходи.
Какво мислите, че другите хора могат да направят за украинците?
Мисля, че може да се направи много по отношение на хилядите украинци, бягащи от войната, както като личности (граждани), така и като държави. Като физически лица, ние можем да се включим доброволно за помощ (с подслон, храна, медицински консумативи и други стоки, помощ при тяхната интеграция, с правна помощ или обучение в образованието, например с португалците и т.н.), а като държави трябва да продължим санкциониране на руските интереси, помощ по време на война (главно с хуманитарна помощ) и при възстановяването на страната веднага след края на войната (надявам се скоро).
Училищата трябва да са на първа линия на пълната интеграция на тези украинци в нашата страна и искрено се надявам, че ще се справим с предизвикателството – ученици, учители и правителство. През септември трябва да сме готови да посрещнем всички деца в нашата училищна система, ако е необходимо с украински преводачи, и да им дадем условия да не загубят още една незаменима характеристика на своето развитие. След като засега са изгубили шанса да растат в мир там, където са родени, където живеят техните роднини и приятели(d) и където все още са спомените им, важно е те да не загубят възможността да учат, да упражняват уменията си , музика, спорт или каквито и да са интересите им, играят, създават приятели и т.н. от тези украинци у нас и искрено се надявам да се справим с предизвикателството – ученици, учители и правителство. През септември трябва да сме готови да посрещнем всички деца в нашата училищна система, ако е необходимо с украински преводачи, и да им дадем условия да не загубят още една незаменима характеристика на своето развитие. След като засега са изгубили шанса да растат в мир там, където са родени, където живеят техните роднини и приятели(d) и където все още са спомените им, важно е те да не загубят възможността да учат, да упражняват уменията си , музика, спорт или каквито и да са интересите им, играят, създават приятели и т.н.
Освен индивидуалната помощ и правната рамка, предоставена от правителството (наред с други инициативи, трябва да похвалим решението за експедитивна „легализация“ на тези европейци), мисля, че някои големи компании също трябва да играят роля. Например, за да осигуря на моите гости интернет услуга, все още имам 2-годишен период на лоялност (или първоначална такса от 400 евро) и не съм виждал пакет, предлаган от телекомуникационна компания, която предлага специални условия за хора, които трябва да са много зависими от добър достъп до интернет, за да поддържат връзка с онези, които са изоставили или да се насочват и адаптират към нова страна, нов език, различни навици и т.н.
Ще добавя по-личен размисъл към казаното, което ме кара да се чувствам доста неудобно: чудя се дали има елемент на расизъм в безкрайната разлика между нашия ангажимент към украинските бежанци и предишната вълна от бежанци, идващи от север Африка, Близкия изток и Афганистан. И моето неудобство се основава на предположението, че няма морален или философски произход, който да оправдае дискриминация въз основа на национални граници, цвят на кожата или културна и религиозна идентичност. Така че въпросът не е толкова в това, че не постъпваме правилно – ние сме! – а по-скоро дали сме достатъчно последователни и смели, за да насърчим отношение на всеобщо гостоприемство.
Можете ли да опишете контакта, който имате със семейството?
Поддържах редовни контакти, докато адаптирахме къщата (дълго затворена) към ново голямо семейство. Предложих също помощта си по правни въпроси, възможности за работа и изучаване на португалски (те сега имат ежедневни часове в португалско училище между 6 и 10 часа). Въпреки че поддържах редовни контакти и посещения, аз също исках да им дам пространство и усещане за автономност и ефективност (така че каквото могат да правят сами и ако предпочитат да го правят сами, избрах да се „оттегля“).
Основният ми критерий беше: ако бях на тяхно място (трудно е да си представим...), какво бих предпочел? И въпреки че славяните могат да бъдат много различни от латинците, те също обичат децата си, виреят за мир и просперитет, ценят приятелството, честността и справедливостта и т.н. (Между другото, през тези седмици често си спомнях мотото от шейсетте „Справедливост, а не благотворителност“, което мисля, че всички трябва да имаме предвид в настоящия сценарий).
Как гледате на действието си? Какво мислите за това да помогнете на семейство, което преминава през толкова труден момент?
Нямам особени възгледи за собствените си действия. Просто си помислих, че това е правилното нещо. Можех лесно да го направя. Няма нищо друго, което си струва да се спомене. Тези, които решиха да останат и да се бият, както и тези, които решиха да избягат и да се изправят пред опасностите на пътуването, бяха смели. За сравнение, изборът ми беше много лесен.
Основната ми грижа беше да ги накарам да се чувстват като гости, а не като бежанци и да се чувстват в безопасност – в чужда държава, с домакини, които не познават (все още!) и език, който не могат да говорят или разбират (все още!) ). Досега мисля, че успях да ги накарам да се чувстват спокойни и се надявам, че посрещането им е начин да намерят спокойствието, което засега не могат да намерят у дома.
